КОЛОНИАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ Е РУСИЯ?
първа част

Автор: Калин Янакиев

Преди известно време, в кулоарите на научна конференция, влязох в спор с млад колега, изповядващ възгледите на т. нар. „неомарксисти”. В хода на дискусията, на травматичното за всеки (и „стар” и „нов”) марксист напомняне за милионите жертви, взети от единственото, случило се в историята, осъществяване на Марксовия „проект”, младият колега ми противопостави възражението, че не по-малко (а може би и повече) жертви е взел в най-ново време и „колониализмът на Запада”. Разбира се, бе ми разгърнат традиционният „сюжет” за почти пълното изличаване на коренното (индианско) население на Северна Америка от испанските, британските и прочее колонизатори, за превръщането на земите на африканците и на самите тях в безогледно експлоатирани „ресурси” на същите тези колонизатори, за отричането на каквато и да било културно-цивилизационна „субектност” на поставените под гнета на западноевропейските колониални администрации народи на южна Азия, за жестокостта на испанските конкистадори-завоеватели на Централна и Южна Америка, за позорната търговия с черни роби и т. н. и т. н.

Поначало смятам, че темата за „колониализма” е далеч по-сложна и комплицирана от чисто разобличителския „дискурс”, с който подхождат към нея съвременните изследователи и тук въобще не смятам да навлизам в нейната дълбочина.[1] Онова което ми направи впечатление още при онзи неформален разговор обаче и за което по-късно отчетливо си дадох сметка, бе обстоятелството, че „грехът” на колониализма направо „по подразбиране” и почти автоматично се приписва на западно-европейската цивилизация, на Запада, като при по-конкретните изследвания неизменно (като „колониалистки”) се изреждат няколкото приатлантически европейски държави – на първо място Великобритания, сетне Франция, в един по-ранен период Холандия, Испания и Португалия, а в един по-късен – Белгия. Именно тези държави – във въпросния „дискурс” – са „колониалните сили”, те са създали „колониалните империи”, в своята съвкупност образуващи „колониалния ред на Запада”. Обичайно от тези „сили” биват отличавани няколкото други големи западно-европейски държави – Германия, Италия, Австро-Унгария (до Първата световна война), които понеже „закъснели” да се включат в компанията на „великите”, започнали борбата за „колониално преразпределение на света”,  с което и причинили двете грандиозни световни касапници от първата половина на ХХ в. (на сметката на „колониализма на Запада” следователно се пишат и Първата и Втората световна война). Казано максимално грубо и опростено: за цяла кохорта съвременни автори колониализмът, това и е специфичният исторически грях на Запада, който тъкмо затова (както го показва и частния спор с моя млад колега) може да бъде противопоставен на клеймящите греха на Изтока (на Русия), за да не остават те с убеждението, че съвестта на Запада е чиста.

В този текст обаче (който взима само повод от описания спор с младия колега-неомарксист) аз няма да се впусна в дебатиране по това, коя от двете „вини” е по-голяма и кое зло – комунизмът или колониализмът е взело повече човешки жертви в новата история. Неговата цел е далеч по-конкретна и дори, нека кажа – странична по отношение на споменатия повод. Ще ми се да обърна внимание (и по възможност най-вече на „левите” интелектуалци) върху повсеместното и изключително странно за мен изключване от списъка на страните-колонизаторки на… Русия. На какво се дължи то? И защо е толкова повсеместно?

Преди да се опитам да отговоря на този въпрос ще подчертая, че изключването на Русия от въпросния „списък” не само скандално греши по отношение на историческата фактичност, но изглежда тъкмо то и е довело до стилизирането на колониализма изобщо като [западно-] европейски феномен, а оттам до вменяването му като „грехът на Запада”, противопоставян на греха на руския тоталитарен комунизъм. И тъй: питам отново – на какво се дължи въпросната повсеместна (засвидетелствана и от моя млад колега) слепота за нещо фактически абсолютно неоспоримо – т. е. че Русия също толкова, колкото Британия, Франция, Холандия и Испания, и също така както тях е една колониална държава, която поради това – обвинявана по-късно за злото на комунизма – не може да бъде освободена от вината за другото „зло” на Новото време – колониализма, който бил „западен” патент.

Мисля, че причините за посочената слепота са две. Първата е по-елементарна и по-скоро идеологическа: доколкото господстваща в антиколониалния дискурс (а и въобще в колониалните и пост-колониалните изследвания) е лявата мисъл, а Русия съвсем доскоро беше страната „на победилото ляво” в неговата най-радикална форма, то за тази мисъл не би могло колониализма – свързван от тази идеология тъкмо с развитието на западния капитализъм (колониалният „империализъм” – нека си припомним Ленин – е „висш и последен стадий на капитализма) – да бъде търсен в страната, която е основен идеологически противник и антипод на този „капитализъм”.

Пък и в края на краищата – ние положително ще чуем от тях и това – факт е, че каквото и да се мисли за нея – за нейната склонност към идеологически месианизъм и есхатологично „полудяване” – Русия „никога не е имала колонии” в собствения смисъл на думата. Да, тя е била (предмодерна) империя до 1917 г., трансформирала се в тоталитарно-комунистически управляван „съюз” на бившите си „провинции”, но никога не е имала колонии в западния смисъл – не е имала колонии извън себе си.

Веднага се вижда в какво се състои грешката на последното твърдение, която, казвам аз, и съставлява втората (вече историческа) причина Русия да не се нарежда в един списък заедно с „безспорно” колониалистките държави Британия, Франция, Испания, Холандия и т. н. – т. е. държавите „от Запада”. Тя се състои именно в обстоятелственото пояснение: Русия – гласи то – няма и никога не е имала колонии „извън себе си”.

Какво има предвид обаче това „извън себе си”? Британия, която е метрополия на колонии по всички брегове на планетарната суша има тези колонии (заселени или поставени под нейно управление) отчетливо „извън себе си” чисто и просто, защото е остров в североизточния ъгъл на Атлантическия океан и следователно отстои от тях на стотици километри. По същия начин разположените на атлантическия и средиземноморския бряг на континента Франция и Испания имат своите колониални владения отчетливо „извън себе си” – било на континента Америка, било в Африка или Индокитай, защото от тях ги делят просторите на моретата. Но нима същностната характеристика на едно колониално владение, на една колония е в това, че се намира върху територията на друга континентална суша, че е отделена от своята метрополия с обширни водни пространства? Това е по-скоро чисто географската разположеност на една съвкупност от колониални владения – тези на западно-колониалните сили – съвсем естествена, поради леженето на тези последните на европейския атлантически бряг. По същество, чисто логически обаче, всяка една от споменатите държави би могла да има колонии и на самия европейски континент, стига те да отговарят на съдържателните особености, правещи една страна именно колониално владение на друга. А тези особености – трябва да се съгласим – въобще не включват в себе си (при това като съществена характеристика) това да не граничат непосредствено със своята метрополия, да не съседстват с нея върху една географска суша.

Всъщност, обяснението за това, че западноевропейските колониални държави създават своите колонии (и дори империи от колонии) изключително върху територии извън европейския континент, оттатък брега на Атлантическия океан, на който са разположени е много просто. На самата европейска суша социално-политическата ситуация е специфична. На нея никога, от Средновековието насам, не е имало земи, в които – поради слабата им заселеност в сравнение с околните – е имало място за настаняване на колонисти от съседни територии. Освен това, от началото на Средните векове, всички народи, които населяват европейската суша споделят практически една и еднакво развита социално-политическа култура, позволяваща им да се конституират като политически субекти по общо взето едно и също време, като силите им са в постоянно равновесие. Ето защо на територията на Европа са били възможни (и са възниквали) – почти винаги не особено трайни и стабилни – империи, в които определени народностни владетели са налагали своята власт като върховна над част от другите, но никога не са били възможни колонии на един или друг политически субект. На континента (най-късно от 9 в.) нито е имало земи, в които някоя от европейските държави да може да насели свои „колонисти”, нито е имало народи, чиято отчетливо по-примитивна социално-политическа организация да позволи на друга европейска държава да започне да ги управлява като народи – да използва ресурсите и работната им сила като свои. Накратко казано: западноевропейските държави, поради спецификата на европейското социално-политическо пространство, след края на Средновековието са могли да създадат „колонии” единствено извън него, а това значи – отвъд океана, който оттогава започват да овладяват. В този (но именно само в този) смисъл, Русия, която заема географско място в крайния изток на Европа, няма и никога не е имала колонии, аналогични на западно-европейските, не е имала колониални владения на други континенти, не е имала колонии оттатък някой от миещите бреговете й океани – Тихия на изток и Северния ледовит – на север. Но да се казва, че Русия – поради това че няма и не е имала колониални владения извън географската суша, на която е разположена, няма и никога не е имала колонии извънсебе си, е вече абсолютно невярно. Напротив, както ще покажа по-нататък, тя е започнала да има такива колонии (на територията на Евразия) общо взето по същото време, в което са започнали да ги придобиват на бреговете на Америка, Африка и Азия и останалите [западно-]европейски колониални държави. Нещо повече: за разлика от тях, в един строг смисъл на понятието „колония”, тя никога не е и престанала да ги има – има ги и в настоящия момент и без тях не  би била това, което е.

И тук аз дори нямам предвид онези – днес „независими държави” от бившия „Съюз” на съветските социалистически републики (ОНД), приемници в последна сметка на провинциите на старата Руска империя. Макар да са били достатъчно планомерно и достатъчно масово (т. е. „колониално”) заселвани с етнически руснаци (за сведение нито Унгария, нито Чехия са били населвани в такава степен от австрийски немци в Австро-Унгарската империя), тези довчерашни „съветски републики” аз не бих нарекъл тъкмо „колониите” на Русия, за които говоря. В края на краищата нито гъстонаселената с източни славяни и поляци, близка до културата си с Русия Украйна, нито малката, но имаща своя дълга самостоятелна история и сплотен народ Грузия, нито даже по-големите средноазиатски републики (до 19 в. централизирани ханства от тюрко-мюсюлманския политически кръг), имат, след поставянето им под властта на руските царе (а сетне на болшевиките) характеристиките на класически „колонии”. Те много по-скоро са страните на Руската империя– гъстонаселени, имащи достатъчно високо ниво на народностно-политическа съзнателност, и затова днес способни за самостоятелно съществуване.

Когато твърдя, че Русия е една от класическите колониални държави, че е създала (точно както Британия, Франция, Испания и т. н.) колонии „извън себе си” и че ги има (за разлика от Британия, Франция, Испания и т. н.) и днес, аз имам предвид не точно бившата империя на руските царе и бившия „съюз” (с Русия) на „съветските социалистически републики”, а – самата Русия. Именно тя, казвам, по самия си генезис е след 16 в. колониална сила – метрополия на колонии, която характерно и редовно „изпускат”, когато изреждат (и заклеймяват) „колониалните държави”.

Но наистина къде са създадени както казах и къде съществуват и днес колониите на Русия? Кои са тези нейни колонии, с които твърдя, тя се е сдобила както и другите „колонизатори” още в началото на „епохата на колониализма” (средата-края на 16 в.)?

Всъщност, убеждението, че Русия (самата Русия) по-скоро никога не е имала колонии „извън себе си” изглежда така фасциниращо вярно (и така заслепяващо за действителното положение) тъкмо поради обстоятелството, което ще посоча сега.

Геополитическата ситуация на Русия, казвам аз, винаги е била съвършено различна от тази на [западно-]европейските колониални държави. Ако те, както вече обърнах внимание, нито са имали, нито са могли да имат собствено „колонии” (страни, които народът-колонизатор да заселва и управлява като свои ресурсни резервоари) някъде другаде освен извън Европа, на която са разположени, то Русия ги е придобила (защото и винаги е можела да ги придобие) тъкмо на същата географска суша, на която и самата тя е разположена. При това Русия придобива колониите си непосредствено от границата на метрополията си на изток, без да има между нея и тях съвършено никаква физическа или политическа преграда. И ето – тъкмо това създава илюзията у историците на нейното „разширение”, че въпросните „колонии” въобще не са извън самата Русия и в този смисъл въобще не са „колонии”, а само ненаселените все още до края на 16 в. територии на Русия. Русия – така изглежда (и така се представя от историците на руската колонизация, които никога не са историци на руската колонизация) чисто и просто до един период не е заселила още цялата своя територия, не е пребродила цялата своя страна (грамадния Сибир на изток, Алтай и сухите полупустини на юг, Усурийските гъсталаци на югоизток).

Нека още веднъж си дадем сметка защо това изглежда така. Доколкото географската суша, в западната част на която през Средните векове и до 16 в. възниква Руското царство нито се прекъсва някъде от морска шир, нито се прегражда – чак до неговия край при бреговете на Тихия океан – от някакви непосилни за пресичане планини или реки, създава се впечатлението, че тази географска суша и е предопределената територия на Русия, че тя е „Русия”, която до края на 16 в. все още живее („теснится”) само в западната си част (според „евразийците”, защото все още не е изградила уникалния „синтез” на историческата си „душа”, не е инкорпорирала в „крестьянската” привързаност към земята-кърмилница и степната, „туранската” тяга към волното номадство, не е одомашнила и „простора”).

Че тази непрекъсната, цялостна географска суша, на западната част от която възниква Руското царство и по принцип е самата Русия изглежда така очевидно за руснаците още и защото след тръгването им на изток, в края на 16 в. се оказва, че тази суша е и твърде, твърде слабо заселена, при това от народи с достатъчно примитивна социална орагнизация и с нищожна, военно-политическа мощ. Всъщност, най-вече това обстоятелство (което и е условието овладяването на въпросните територии да се определи като „колонизация”) създава у първите руски „землепроходци” убедеността, че заварените да пасат табуни с коне, да ловуват и търгуват с кожи на редки северни зверове сибирски племена не представляват нищо друго освен само непознатите дотогава други народи на руската земя, очакваща своите „естествени” стопани да се разселят по нея и да поставят „туземците” под властта на своя и техния „естествен” суверен – руския цар.

Аз питам обаче – по какво съществено се отличава това отношение на руския „землепроходец” (когото никога не наричат „колонизатор”) от онова на испанските, британските и прочее колонизатори на Северна Америка, чиято девствена прерия им се вижда буквално плачеща за поселване, обработване, урбанизиране и чиито туземни жители-индианци се възприемат като новооткрити и още неосиновени чеда на светата Църква и на „християнските й крале” от Испания или Великобритания? Да, по едно важно нещо. Земите в Америка не са„Англия” (или „Испания”), те са – „новата (земя на) Англия” или „Испания” отвъд океана, те са земи за „колонизиране” (заселване, усвояване, експлоатиране) от англичаните или испанците, те са колониите на англичаните или испанците, които последните имат „извън себе си”. Наопаки – колониите (защото те са точно това), населявани, укрепявани военно и експлоатирани от руснаците на изток от Урал – в Сибир или в пустинните земи на средна и югоизточна Азия са (за своите колонисти, но и за руските и неруските историци до днес) усвояваната „земя на Русия”, усвояваната „Русия” – с нейните народи, с нейните природни богатства.

Но ето защо колониите на Русия оттатък Урал и (както по-късно ще покажа)  в Кавказ и Поволжието „се крият” от окото на историка и разисквача на „колониалната вина”. Те никога не са били наричани със свои, отлични от това на метрополията си имена, както колониите на западните „колониалисти”; техните народи никога не са били „колонизираните” автохтонни, туземни народи на Сибир, на Алтай, на Чукотка. Те са, заедно с руснаците, якутският народ на Русия, бурятският народ на Русия и т. н и т. н.

Твърдението, че „Русия няма и никога не е имала колонии извън себе си”, както виждаме произтича от чисто случайно географското обстоятелство, че колониите на Русия не са отделени от метрополията си с големи водни пространства, както тези на западноевропейските „колониални държави”. За разлика от „колониалните империи” на западноевропейските „колониалисти”, руската колониална империя се нарича просто „Русия” (която е една и сякаш „по природа” грамадна държава). Тя, руската колониална империя, се нарича „Русия”, за разлика от британската, испанската, холандската, в които Британия, Испания и Холандия се наричат само техните (сгушени в Европа) метрополии, докато колониите им носят свои собствени имена. В този смисъл западноевропейският колониализъм е просто по-откровен. Той, макар и да владее, да управлява колониите с колониална – изпращана от метрополията или местна, „компрадорска” – администрация, признава, че това са завладени земи; земи, населени с подчинени други народи. Ето защо Британската империя е империята на Англия, Индия, Гвиана, Родезия, Сингапур и т. н. и т. н. Руската колониална империя обаче е „анонимна” – тяцялата е „Русия”, метрополията и колониите не са разграничени, а „цивилизациите” в тази империя не са съответно – асимилираща и асимилирани, но са едната, уникална, синтетична – „евразийска цивилизация на Русия”.

Ще кажа, че ако прилагаме един и същи критерий към „колониална” Великобритания и Русия, бихме могли съвсем оправдано да кажем, че слабо населената с местни, индиански народности Северна Америка, на чиято обширна територия пристигат и се поселват британските колонисти, поне до обявяването на независимостта на Съединените щати е „Сибир[-ът]” на Великобритания. Никой никога обаче не е нарекъл, нито му е хрумвало да нарича тази Северна Америка – „Великобритания”. Ето защо Великобритания има в Америка, в този „Сибир” на Британия „колонии”, но Русия няма колонии в Сибир. Сибир въобще не еколония на Русия, той е Русия (и значи Русия „няма колонии извън себе си”). Но и обратно: ако прилагаме едни и същи критерии, ние твърде оправдано можем да кажем, че Сибир е „Америка[-та]” на Русия. Никой руснак обаче, никога няма да нарече Сибир „Новия свят” на Русия. Сибир е Русия, той е част от територията на Русия, той е (само) географското наименование на източната част на Русия. Ето защо Русия няма в Сибир, в тази „Америка” на Русия колониална земя, както са я имали в Америка англичаните или французите – тези „колонизатори”, сред които Русия не се числи.

[1] Донякъде съм се опитал да го направя в текстовете си „Мондиализиране или колонизиране” (1 и 2) от 14.01.2013 г. и 21.01.2013 г. в http://kultura.bg/web/. Вж. също в книгата ми Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки (ИК „Хермес” 2015 г.), стр. 32-46.

[2] Вж. напр. твърдението на друг наш млад „нов ляв”: „Европейско-християнския колонизаторски модел привидно приключи през 20-ти век, за да продължи в глобализацията. Но глобализацията просто диверсифицира и глобализира европейския модел на колонизиране на чужди култури”. Станимир Панайотов, „… доколкото Европа и днес е на Калин Янакиев” в: Нови леви перспективи, 04 Февруари 2015 (http://novilevi.org/publications/231-europe-yanakiev)

Към втора част ­---›