КОЛОНИАЛНА ДЪРЖАВА ЛИ Е РУСИЯ?
втора част

Автор: Калин Янакиев

ИСТОРИЯ НА ПЪРВОНАЧАЛНАТА КОЛОНИЗАЦИЯ

Руската колониална експанзия в териториите на Евразия има две основни направления: на изток това е овладяването и разселването в гигантския Сибир (около 4 пъти и половина по-голям от европейска Русия), а на юг – покоряването на народите от Волго-Донския басейн и Кавказ. За сведение на настояващите, че Русия „никога не е имала колонии извън себе си”, ще кажа, че като площ споменатите територии са почти равни на „безспорно колонизираната” Южна Америка, а на тях от незапомнена древност и до края на XVI век (когато експанзиите започват) живеят цели 75 автохтонни народа (52 в Сибир и Далечния Изток и 23 в Кавказ и Поволжието)[1]. Това със сигурност е повече от „доколумбовите” народи, които съставляват коренното население на подчинената от „западния империализъм” Америка. Езиково и етнически народите на Сибир и Кавказ нямат нищо общо с руските славяни и се числят съответно към: абхазко-адигейската, нахско-дагестанската, фино-угорската, самодийската, юкагирската, тюркската, монголската, тунгусо-манчжурската, чукотската и ескимосо-алеутската езикови групи. Дори днес всички те съставляват над 20% от общото население на Руската федерация, а към началото на завоюването положително са били значително повече. Нека някои от изтъкващите „колониалния грях на Запада” се опита да ми обясни защо тези народи, за разлика от отвъдокеанските в Британската, Френската, Испанската и т. н. „колониални империи”, винаги се водят „народи на Русия” и защо земите им никога не са „завладените и колонизирани техни земи”, а „земи на Русия отвъд Урал”. Още повече, че тези последните започват да стават такива, т.е. „земи на Русия”, едва от края на XVI в., т.е. почти цял век след началото на испанското колониално завладяване на Централна и Южна Америка и горе долу по същото време, в което започва британското и френското заселване на Северна Америка.

По същество началото на руското завоевание е сложено около 1580 г., когато състоятелният руски „промышленник” (предприемач, търговец) Григорий Строганов се обръща към Иоан ІV Грозни с молба да му бъде разрешено да „усвои” (т. е. да засели и започне да „разработва”) на свой риск и на свои разноски земите на изток от река Кама. Веднага щом той и братята му получават от царя исканото разрешение, Строганови наемат на служба при себе си един от „волните” (т.е. неподчинени на Московската централна власт) казашки атамани, с каквито по онова време изобилства граничещото с Османската империя Поволжие. Името на атамана (величан в руската история като първия „землепроходец”) е Ермак (Тимофеевич). Казашкият водач бързо събира дружина от воини-доброволци и на 1 септември 1581 г. начело на 850 добре въоръжени с огнестрелно оръжие бойци пресича Урал.[2]

Онова, което той прави там, удивително, почти едно към едно, прилича на извършеното 60 години по-рано от всеизвестния Ернандо Кортес в Мексико. Само че няма изследовател на началото на „западния колониализъм” и ляв изобличителна „греха на Запада”, който да не може да ви разкаже покъртителната повест за разрушаването на империята на ацтеките, за гибелта на първобитно-доверчивия неин владетел Монтесума, когото безскрупулният „конкистадор” принуждава да откупи царството си със злато, а след това го убива и завзема страната му. Напротив, за онова, случило се непосредствено на изток от Урал няколко десетилетия по-късно, пишат само тесните специалисти по история на Русия и то никога не е влизало в кръга на „колониалните изследвания” (то, видите ли, е епизод от нейната „вътрешна история”).

Нека осведомя в такъв случай левите клеймители на „колониализма”, че въпреки популярните представи, територията на Западен Сибир от онова време нито е била безлюдна, нито пък е била населена от „примитивни племена без никаква държавна организация”, кротко пребиваващи в очакване на „естествените” стопани на тази „руска” земя. Напротив, точно както в Мексико и Централна Америка (но те безспорно са „извън Испания”) на територията на Западен Сибир към момента на появяването на Ермак, съществува и живее в привичния си номадски бит централизираното (макар и примитивно) царство на сибирския татарски хан Кучум, на което (пак както при империите на ацтеките и маите в Централна Америка) тук са подчинени народите на башкирите, чувашите, удмуртите, пермяките и т. н.

Съвсем естествено този „сибирски Монтесума” не споделя убеждението на по-сетнешните руски историци, че земята на царството му е „изконна част от Русия” и че без да подозира, от времето на своите деди той живее „под високата десница” на великия Московски „государь”, и поради това оказва съпротива на „първия руски землепроходец”. Обстоятелствата на тази (обречена) съпротива също поразително приличат на онази, оказана от мексиканските „туземци” на конкистадора Кортес. Изправилите се с лъкове и стрели сибиряци са потресени от пушките и оръдията на руснаците и ги приемат като опитомената по чудо сила на мълнията. Ето защо, макар по-малобройни от местните (както и „идалгосите” на Кортес), хората на Ермак разпръскват бързо войските на хана. Последният продължава спорадично да се съпротивлява до 1584 г., когато е завзета неговата резиденция – градището Сибир (от което впоследствие и цялата територия от Урал до Тихия океан получава своето наименование). Ослепял и ранен в сраженията, Кучум се укрива на север, а Ермак изпраща (през 1585 г.) посолство в Москва, призоваващо Иоан ІV да приеме новата земя под своя скиптър.

Почти тутакси след това започва и заселването на Западен Сибир с руски земеделци и „промышленики” (те никога не се наричат „колонисти”). Заселването става особено интензивно и инициирано вече не от частната, авантюрна предприемчивост на приуралски смелчаци от типа на Строганови, а от самата царска власт, при управлението на Борис Годунов (1598-1605 г.). Именно по негово време страната на все още живия хан Кучум бива покрита с военни укрепления (т. нар. „остроги”), в които се настаняват казашки отряди, имащи за задача да пазят спокойствието на руските колонисти, идващи от запад, и които – за да бъдат стимулирани да населят Западен Сибир – получават направо от хазната земеделски сечива и заеми с щедри отстъпки за три години, докато „устроят своите дворове и пасища”[3]. Възникват и градове: Мангазея, Верхотурье, Туринск, Томск, Тоболск…

И все пак, докато Кучум – „сибирският Монтесума” – остава жив, новоколонизираната територия не е напълно спокойна. Ето защо, за да бъде ликвидиран този деструктивен местен елемент, от Москва се изпраща втора руска армия под водачеството на „воеводата” Воейков („атаман”, „воевода”, „голова” са руските аналози на испанските „конкистадори”). Къде с хитрост, къде в пряк военен сблъсък руските воини окончателно разбиват Кучум, взимат в плен цялото му семейство – всичките му жени и всичките му деца и ги отвеждат в Москва, където следите им се губят. Слепият и останал напълно сам сибирски владетел умира няколко години по-късно. Не ми е известно за неговата трагична история да са писани трудове, да са разказвани романтични истории като за американския му „събрат”, а за съкрушеното и заселено отвън негово царство – за разлика от разрушените от конкистадорите Майанска и Ацтекска империи – повтарям, въобще са чували само специалистите-историци на Русия.

За сведение ще кажа, че народът на сибирските татари – „държавният” в царството на Кучум – днес (или по-точно към 2002 г.) съставлява около милион и половина души, т. е. 1% от цялото население на Руската федерация (башкирите – другият основен народ е малко повече – 1,15%)[4], т.е. и двата са „свити” (изличени) със сигурност доста по-радикално от многооплакваните автохтони на Централна Америка. Само че народите на Сибир не се водят „външни”, други по отношение на Руската държава.

Ако завоюването на Западен Сибир (от Урал на изток до река Енисей) – което общо взето завършва към началото на XVII в., би могло да се съпостави във военно отношение с разрушаването на централноамериканските „доколумбови” царства от испанските конкистадори, то неговото по-сетнешно експлоатиране е сравнимо в най-голяма степен с това на просторите в Северна Америка. Защото в Западен Сибир Русия извършва наистина типично колониално заселване, основни действащи лица на което са (подобно на „пионерите” от Британия) земеделските стопани и „промышленики”. Собствено експлоатиране на завоюваното местно население тук не е типично. Колонистите създават свои стопанства и общо взето живеят от продуктите на собствения си труд, а военните казашки отряди по тези земи имат за задача (само) да „прочистват” новите територии от автохтоните, които никога не са имали на тях уседнал бит.

Към заселването на Западен Сибир съвременните разобличители на „колониалното мислене” би трябвало, струва ми се, да имат същите упреци, каквито традиционно отправят към британските заселници на бъдещите Съединени американски щати. Те, казват ни „разобличителите”, макар да не са превърнали североамериканските индианци в полупоробени черноработници, както испанците в мините на Перу, са се отнесли към земята на Северна Америка като към „нямаща собственик” и са го направили на основание на това, че никой преди тях не я е разоравал, засявал и жънал. Но това – подчертават ни – е цивилизационно-екслузивно мислене на западно-европейците, които никога не са допускали, че земята може да се „усвоява” по друг, различен от европейския начин – т.е. така, както векове наред я е „усвоявала” индианската цивилизация „на лова”. Земята на Северна Америка – казват ни изследователите на колониалното и пост-колониалното мислене – си е имала „собственик” преди идването на западните преселници – тя е била „ловните полета” на ирокезите, апахите и т. н., които „колонизаторите” са им отнели с градовете, нивите и фермите си. Може и да е така. Защо ли обаче не съм чул никога някой „заклеймител” на западния колониализъм да е забелязал, че по съвсем, съвсем същия начин са постъпили със земята на ловуващите и отглеждащи коне западносибирски автохтони руснаците? За историците на Русия тези последните са единствено „цивилизатори” на сибирските номадски племена, каквито не са британците в Северна Америка.

Но ако колонизацията на Западен Сибир се изразява преди всичко в заселване и отнемане на чужди земи, то колонизацията на Среден и Източен Сибир (и въобще на Далечния Изток) – която следва в течение на целия XVII в. – ни представя вече една изцяло потресаваща картина на безогледно ограбване и унижаване на местните народи, на истинско „изстискване” на земните, а сетне и подземните им богатства. „Главни герои” на това продължение на „усвояването” на „руската” земя, трябва да кажем, са тук въоръжените казаци, които само му проправиха път в Западен Сибир. И е характерно, че на изток от река Енисей – чак до Камчатка и Охотско море – те вече започват да действат практически самоинициативно – само номинално оставайки подчинени на централната власт, в действителност обаче, ръководени от същинска местна „колониална класа”.

От 1640 г. бази на такава колониална власт започват да се появяват по река Лена – границата между Среден и Източен Сибир. Трудно е тези бази да бъдат наречени „градове”, защото разположените в тях въоръжени люде имат на тази грамадна северна територия едно единствено занятие – а именно: събирането, в уречени дни в годината и на уречени места от територията, на т.нар. „ясак” (натурален данък – думата е от татарски произход, но е в употреба от руснаците в цял Сибир), който местните народи биват задължавани със сила да доставят „за хазната на великия государь”. Всъщност, за нищо друго освен за това не възникват на изток от Енисей по Лена, а впоследствие и на юг по Ангара и Амур въпросните руски поселища. Великото овладяване на Сибирските простори – нека доверя това като добавка към белите полета в историческата култура на изследователите на „колониализма” – се състои изключително в изграждането на добре организирана инфраструктура за извличане на всички възможни природни блага и ресурси, които могат да доставят обитаващите тази територия народи (повтарям – цели 52 в Сибир).

Въпросната инфраструктура, казано просто, работи по следния начин. От построените укрепления („остроги”) биват изпращани отначало в околните земи „посланици” (придружавани от добре въоръжени „молодцы”), за да влязат във връзка с племенните народностни водачи на местните. Те трябва да ги уведомят, че от днес нататък те са станали поданици на „великия государь” от Москва и затова са длъжни да започнат да му плащат „ясак”, събран солидарно от цялата им общност. Въпросният „ясак” включва определено (от воеводата) количество и асортимент от благата в съответната територия (храни, скъпи кожи, благородни метали и т. н.) и следва да бъде донасян веднъж или повече пъти в годината, било направо в „острога”, било – ако земята е по-далеч и по-навътре в суровата северна територия – в специално устроени пунктове: „ясачные зимовища”. Както можем да се досетим, налагането на „ясака” първоначално среща отказа на местните вождове („князьки”, т. е. „князчета” по руската колониална терминология), поради което се налага те да бъдат убеждавани „с оръжие в ръка”. Така биват изтребени значителна част от местните жители (и преди всичко от първенците им). Не напомня ли – ще запитам авторите на „колониалните изследвания” – тази практика на методите на експлоатация на народите от Африка и Южна Америка, с тази разлика, че европейците не просто ограбват местното население, а строят в земите му промишлени предприятия, в които колонизираните обработват за колонизатора природните ресурси на страната си (впрочем, същото ще започнат да правят в Сибир и руснаците, когато се научават да добиват там нефт и газ – това правят те там и днес). Не съм чул обаче някой от заклеймителите на „западния колониализъм” да е написал труд за безогледната експлоатация на сибирските народи и за изтреблението на техните съпротивляващи се елити. Не съм чул също някой от така подробно запознатите с методите на унижаване на колонизираното африканско, индокитайско и т.н. население от французите и британците, да си е направил труда да научи, че пред 17 и 18 в. руските „воеводи” редовно са осигурявали донасянето на „ясака” от местните, като са задържали като заложници в „острогите” и „зимовищата” си голяма част от техните семейства.

Прочетете, уважаеми леви познавачи на „колониалните ексцеси”, изразителните страници на руския историк Сергий Соловьов, който, понеже пише през XIX в., когато „колониализмът” не се счита за нещо извън реда на нещата, ни разказва най-откровено за следните, например, неща.[5]

Около 1655 г. – пише Соловьов – изпратеният от град Енисейск (Среден Сибир) атаман Колесников, който получил задачата „да разузнае за езерото Байкал и за сребърната руда, която се говорело, че се добива там в изобилие” – пристигнал на река Ангара и преди да продължи „научното” си пътешествие, построил там „острог” като изпратил да съберат от местните буряти „ясак”. Бурятите решително се възпротивили на пришълеца, защото – изтъкнали те – „от нас вече от край време взимат „ясак” от Верхоленския (в Якутия) острог”. Изглежда наученото по никакъв начин не е трогнало атамана-пътешественик, защото след по-малко от година, съгласили се да започнат да плащат и в новия „острог”, бурятите се оплакват по следния начин: „Какво е това? От един господар при нас идват двама души. Единият от Верхоленск взима от нас ясак за господаря и пак за същия господар идва при нас и вторият с оръжие – бие жените ни, децата взима в плен, добитъка и конете ни отвежда”[6].

Оплакването на бурятите, разбира се, остава без ответ, а Колесников продължава на юг към Байкал. Там местните първенци действително му показват късове сребро и злато, но твърдо му заявяват, че с тези благородни метали, те открай време плащат данък на китайския император, чиито васали са. Рискът от „международен конфуз” не спира обаче руските „землепроходци” и няколко години по-късно те основават по тези места гр. Иркутск – център на ново колониално владение. Южните буряти стават поданици на двама господари.[7]

Вече за открито съперничество между самите руски „конкистадори” – „ясачници” ни разказва пак С. Соловьов. През 1649 г. резидиращият по река Колыма „боярски син” Власьев изпраща на експедиция към река Анадир двама свои „воеводи” – Семьон Мотора и Семьон Дежньов (в традиционната руска история „откривател на крайния север на Русия”). Всъщност те имат мисията да издирят и да обложат с данък все още свободните народи на чукчите. Но ето че след „откривателите” поема по своя инициатива и „воеводата” Стадухин. Ограбвайки по следите на първите „конкистадори” новооткритите „диваци” (срв. С. Соловьов), той настига Мотора и Дежньов някъде при река Индигирка, където между тях, пред очите на местните жители се разиграва срамна сцена на съперничество.[8]

Горе долу по същото време и около същите предели, възмутен от жестоката експлоатация на руските отряди, въстава народът на юкагирите, начело със своя „княз” Пелева. Всъщност юкагирите убиват руския бирник, за да освободят взетите от него за заложници техни родственици. Веднага от Якутск към размирния район потегля отряд начело с „воеводите” Горелый и Катаев, който настига и обсажда въстаниците, успели да се скрият в местното „ясачно зимовище”. Пушките се оказват решително по-силни от лъковете и стрелите на сибиряците и практически цялото им племе е изтребено в крепостта.[9]

В заключение ще добавя, че описаният начин на „интегриране” на народите от Среден и Източен Сибир продължава и в началото на XVIII в., когато реформаторът на империята, Петър І напразно ще се опита да организира управлението на сибирските градове по образеца на собствено руските. За съжаление на реформатора се оказва, че сред сибирските поселници не се намират хора, способни да поемат функциите на „бургомистери” (кметове) на своите поселища. По своя манталитет те продължават да са „конкистадори”, можещи единствено да събират данък от подопечното им население с оръжие в ръка. Единственото, което съумява да стори царят-реформатор, е да понамали корупцията сред тези сибирски „воеводи”, т.е. да направи възможното, събираният „ясак” да постъпва редовно и изцяло вече в държавната хазна. С други думи експлоатацията на ресурсите на сибирските народности да се върши в полза на метрополията, а не да се отклонява и в сандъците на колониалните управници.[10]

[1] http://www.ruskerealie.zcu.cz/images/mapa-184.jpg. Тези народи живеят в Русия и днес, макар някои да се самоопределят като руснаци. В числото на народите, населявали и населяващи до днес Руската федерация не включвам малцинствените групи от народите на независимите държави от ОНД, които живеят в Русия.

[2] Вж. Оскар Йегер, Всеобщая история, т. 3. „Новая история”. СПб, 1894 г., стр. 240-242; Бартоломе Бенасар, Жан Жакар, ХVІ век, София, 2011, стр. 248, 399.

[3] Вж. Соловьев, С. М., История России с древнейших времен, т. 8, Москва, 1989 г., стр. 363-368.

[4] http://www.rus-nations.ru/etnos/

[5] Приведените по-долу истории са от С. М. Соловьев, цит. съч., т. 12.

[6] Пак там, стр. 565.

[7] Пак там.

[8] Пак там, стр. 566-567.

[9] Пак там, стр. 566.

[10] С. М. Соловьев, цит. съч., т. 14, стр. 572-573.

Към трета част ­---›
Към първа част ­---›